„Хубава си, моя горо, миришеш на младост“ – така започва едно от най-обичаните стихотворения в българската литература. Но как мирише гората днес? А реката? Мирише ли още на младост, на свобода, на живот? 
Не - на боклук.

Край реките Места и Струма се ширят гледки, които не приличат на природен пейзаж, а на открито сметище. Склонове, дерета и поляни са покрити с отпадъци – огромни по размери, заемащи цели терени и достигащи височини от няколко метра. Това не е резултат от случайност. Това е пряка последица от липсата на решения и управленска воля.
Опасността не е само в гледката. Тези незаконни сметища излъчват токсини в почвата, водата и въздуха. При дъжд всичко попада в реките. При суша – вдишваме фин прах и разлагащи се вещества. Някои от отпадъците съдържат строителни химикали, гуми, електроника, животински останки и индустриален боклук – вещества, които могат да се натрупват в организма и да водят до тежки заболявания. Това не е замърсяване. Това е бавно, системно отравяне.
А водата? С нея се напоява в България и в Северна Гърция. С нея растат зеленчуците, които ядем ние – и които отиват и на пазарите на Европа. Но това вече не е само български срам – това става европейски риск.
Кметовете знаят. И пак не правят нищо. От местната власт чуваме обичайното: „Изхвърляйте отпадъците на регламентирани места.“ Но същата власт не казва, че регламентираното депо често е препълнено, а на места таксите за депониране са непосилно високи. На други места депата са на десетки километри разстояние, а в самите населени места липсва каквато и да е алтернатива – нито временна площадка, нито разумно организирано събиране, нито достъпен транспорт. Тоест – казват ти да си чист, но не ти дават как.
Именно кметовете носят отговорността да осигурят решение: да създадат система. Да предложат достъп. Да събират, да чистят, да санкционират. Но вместо това виждаме табели – в най-добрия случай. И чуваме мълчание.
Хората носят своята вина – с навици, с безразличие. Но истинската отговорност тежи върху онези, които имат властта да променят нещата. А те удобно я оставят да лежи върху другите.

Затова боклукът не си тръгва.

Стои. Да мирише. И да ни трови.