Показателен е казусът с рехабилитацията на пътя между Банско и ГКПП „Илинден“, стартирала през 2024 година. Официално – с цел да се подобри сцеплението на настилката. На думи – безопасност. На практика – десетки милиони за асфалт, положен върху път, който и без това беше в добро състояние. Без дупки, без разрушения – но въпреки това, целият маршрут бе подменен с нови пластове. Резултатът? Пътното платно е повдигнато с много сантиметри – видимо дори за невъоръжено око при всяка отбивка.
Но какво получихме насреща? Дори една велоалея не се появи. А това е пътят покрай река Места – с огромен потенциал за екотуризъм, веломаршрути и разходки. Днес обаче, да караш колело там е животозастрашаващо. Да вървиш пеш – направо абсурд. Не можеше ли поне част от този безумен асфалт да бъде пренасочен към изграждане на нещо, което остава за хората?
Съществуващите зони за отдих? Вместо да се обновят с пейки, сенки и зеленина, просто са преасфалтирани и разширени. Удобни за ТИР-ове, неудобни за хора. Нито естетика, нито грижа за човека. Само още една площадка за спиране – и то без душа.
А когато попитате кметовете защо няма реално благоустройство, отговорът винаги е един: "Няма пари." Няма пари за алеи, няма пари за детски площадки, няма пари за места за почивка като в Западна Европа. Но когато потекат милионите по оперативни програми, изведнъж парите се изливат като с кофа – в асфалт, в скъпи, но безполезни ремонти. А кметовете? Мълчат. Защото "не може". Или просто защото така е по-лесно.
Идва ред и на пътя към село Брезница. Отново – рехабилитация. Отново – асфалт. Нито визия, нито идея за туризъм, за устойчиво развитие, за пешеходна или велосвързаност. Просто още една лъскава повърхност – без съдържание.
Истинското благоустройство не блести. То възпитава. То изгражда навици, свързва общности, създава условия за живот, не просто за придвижване. А обществените пари – нашите пари – не трябва да са жертва на инерция и чиновническа немощ. Те трябва да са инструмент за създаване на бъдеще.
Докога ще гледаме как се леят милиони в безсмислие, докато истинските нужди остават встрани? Докога ще търпим бездействие, облечено в оправдания?
Време е да поискаме отговорност. Не просто отчет за похарчени пари. А отчет за промяната, която те създават.
Защото пътят от точка А до точка Б може да е гладък – но ако не води към по-добър живот, той е просто... празен път.