Този път, който би трябвало да е свързваща артерия от национално значение, от години се е превърнал в хаотичен и рисков участък с множество неконтролирани точки на конфликт. Път, по който се кара с висока скорост, но в същото време се допуска директен достъп до десетки имоти, без осигурена безопасна геометрия на маневриране и без локална пътна мрежа.

Да, формално има изградени острови за завиване, маркировка и кратки локални пътчета пред отделни имоти, но те обслужват само конкретния обект. Няма цялостна организация на достъпа, няма обособени локални платна, които да изведат движението от главния поток. Резултатът е предвидим – обратни завои, внезапни спирания, включвания срещу движението. Системен риск.
Произшествията тук са не просто чести – те са закономерен резултат от проектантски и управленски компромиси, които не поставят безопасността на първо място.
Местната и национална администрация формално могат да покажат документи. Да заявят, че всичко е „по реда си“. Че има одобрени ПУП-ове, разрешения за достъп, съгласувани с АПИ. Но никой не може да отрече, че резултатът на терен е опасен, неустойчив и неприемлив.
Главен път не трябва да функционира като квартална улица. Не може на всеки 50 метра да има излаз към частен имот. Липсата на системен контрол върху организацията на достъпа прави пътя фатално уязвим.
Днес въпросът не е само „кой го допусна“, а кой ще поеме отговорност да го поправи. Защото в инфраструктурата грешките не са просто числа и чертежи – те се измерват в човешки животи.

Докато това не се случи, пътят между Гоце Делчев и Баничан ще си остане такъв, какъвто е: мълчалив убиец, облечен в асфалт.