Филип Димитров не беше просто политик. 
Той беше първата светлина на свободното утро след комунистическия мрак. 
Той беше лидерът, който започна пътя на България към Европейския съюз и НАТО.
Беше смелият глас, който първи призна независимостта на Македония, и първият министър-председател, който обяви война на организираната престъпност. 
Но той не се бори само с враговете си, а и с предателството.
Беше свален от власт от комунистическите остатъци, от предателите в ДС и най-вече от мрачния стратег на политическата сцена – Ахмед Доган.

Тази история не е само трагедията на Димитров, а и на българската демокрация. Защото с него от властта си отиде и честността.

И до днес турските вакъфи не са върнати. Псевдотурските партии, които твърдят, че представляват турците в България, не изричат и дума по въпроса.
Къде са тези „турски партии“? Къде сте? 
В България думата имат онези, които говорят не от името на народа, а за собствените си кресла.
Благодарение на хора като Доган комунистическата система де факто продължи – Върнаха се само имената.
Вече 35 години тази система се поддържа само с гласовете на турците. Турският народ беше използван като средство за продължаване на този ред. Но това не разбраха Българските партии.

А истинската промяна идва с принципи. Непроменливата линия на Димитров беше доказателство за това.
Той нито открадна, нито се отклони от принципите си. Но в тази страна да бъдеш честен се счита за престъпление.
Справедливите бяха заглушени, а крадците бяха възвеличавани.

Когато днес си спомняме за Филип Димитров, не бива да забравяме една истина:
Божествената справедливост може да закъснее, но никога не греши.
Актьорите на тази система ще дадат отчет. 
Народът един ден ще се събуди. Защото въпросът не е дали си българин или турчин, а дали си морален или неморален, справедлив или не.

Партиите в България вече трябва да гледат не само на своя етнически електорат, а на всички граждани като равни.
Истинският патриотизъм е да гледаш на всички граждани с еднакви очи. 
А това е най-големият недостиг на тази страна.

И нека не забравяме:
Историята разбира честните късно, но никога не ги забравя – и не трябва да ги забравя.